За теб...за мен...за нас...

Какво е щастието?...:)

Веднъж стария мъдър котарак наблюдавал малкото котенце. Котенцето бягало в кръг и се опитвало да си хване опашката. Стария котарак стоял и наблюдавал, а малкото котенце се въртяло, падало, ставало и отново хуквало след опашката си.

-Защо си гониш опашката? – попитал стария котарак …

- Казаха ми – отвърнало котето – че моята опашка, това е моето щастие, и затова се опитвам да го хвана.

Стария котарак се усмихнал, така както могат да се усмихват само старите мъдри котараци и казал:

- Когато и аз бях малко котенце, също ми казаха, че в моята опашка е моето щастие. Много дни бягах след опашката си и се опитвах да я хвана. Падах без сили, ставах и отново се опитвах да я хвана. В един момент се отчаях и тръгнах. Просто тръгнах на където ми видят очите. И знаеш ли какво забелязах изведнъж?

- Какво? – с удивление попитало котенцето?

- Забелязах, че където и да отида, опашката ми винаги е с мен…

кафе...:)

Едно момиче си говорело с баща си. Споделяло, че напоследък му се струпали много неприятности накуп и вече не знаело как да се справи с тях. Нямало сили да се бори повече, а проблемите не свършвали, редели се един след друг...
Бащата изслушал разказа на дъщеря си и накрая казал:
- Ела с мен, да ти покажа нещо.
Завел я в кухнята, отворил един шкаф и извадил от там три еднакви купички. Налял и в трите по еднакво количество вода и ги сложил върху печката.В първата купичка пуснал един морков, във втората – едно сурово яйце, както си е с черупката, а в третата – шепа кафе на зърна...Държал ги на огъня точно 20 минути, след което ги смъкнал. Поискал от дъщеря си две чинии и една чаша, донесъл и все още горещите купички и наредили всичко на масата.В първата чиния поставил сварения морков. Във втората чиния сложил твърдо свареното яйце. И накрая в чашата налял кафето...Обърнал се тогава бащата към момичето и попитал:
- Кажи дъще, какво виждаш?
А то отвърнало:
- Ами виждам морков, яйце и кафе...
Усмихнал се бащата и помолил дъщеря си да се вгледа малко по-детайлно в това, което стои пред нея.
- Виждам един омекнал от варенето морков – казала тя, след като забола вилицата си в него и се уверила, че той наистина е мек.Виждам едно твърдо сварено яйце – продължила тя, след като взела яйцето от чинията, чукнала го на ръба на масата и обелила част от черупката му, за да разбере какво е то отвътре.Виждам и чаша сварено кафе – завършила накрая, като отпила глътка от него – и вкусът му е доста добър...Но не разбирам, защо ми показваш всичко това и ми задаваш такива странни въпроси?
Тогава баща й отвърнал:
- Виж, мила – времето, за което трите неща останаха на огъня, беше еднакво за всички, нали? Условията, при които бяха поставени, също бяха еднакви. Но всяко от тях реагира по различен начин на това третиране.Морковът отначало беше твърд и толкова здрав, но след като се свари, се размекна и загуби силата си.Яйцето беше много крехко и чупливо, докато беше сурово. Достатъчно беше съвсем лекичко да го удариш, да за се счупи и да потече. Но като се свари, стана твърдо и здраво.Шепата кафени зърна също бяха твърди, но така несмлени не вършеха кой знае каква работа. Когато обаче повряха в горещата вода, пуснаха своя цвят и аромат и водата се превърна в приятна напитка...Хайде сега, дъще, погледни ги още веднъж и ми кажи – като кое от тях си ти?Когато се сблъскаш с трудности в живота, как реагираш?- Като моркова си твърда в началото, но пред проблемите омекваш и губиш силите си?- Като яйцето си крехка и ранима, ала когато се изправиш пред трудностите, ставаш силна и твърда?- Или като кафето, което показва своята същност именно, когато водата в която е пуснато, започне да ври?Ако си като тези зърна кафе, знай мила, че каквито и неприятности да има около теб, ти винаги ще успяваш да обърнеш ситуацията така, че да извлечеш нещо положително от случващото се. И така ще успяваш да раздаваш на всички около теб приятни чувства и добро настроение...

Един малък жест:)

Едно бедно момче продавало дрехи от врата на врата,за да плати за своето образование.Един ден то видяло,че има само 10 цента в джоба си.То било гладно и решило да помоли за малко храна в следващата къща,до която стигне.Гладът му обаче изчезнал,щом зърнал красивата млада жена,която му отворила вратата.И вместо за храна,той помолил за чаша вода.Жената видяла,че момчето било много гладно и вместо вода му донесла огромна чаша с мляко.Той я изпил много бавно и после попитало:

-Колко ви дължа?

-Нищо не ми дължите.-отвърнала тя.-Моята майка ни учеше да не приемаме нищо в замяна на проявена доброта.

-Тогава ви благодаря от цялото си сърце!-отговорило момчето.

Когата Хауърд Кели напуснал къщата,той не само се чувствал физически по-добре,но и възвърнал вярата си в Бог,която почти никога не го била напускала.

Години по-късно,същата млада жена се разболяла много тежко.Местните лекари били объркани и изпратили младата жена в голям град,където смятали,че специалистите ще могат да диагностицират това рядко заболяване.Д-р Хауърд Кели бил повикан за консултант.Когато той чул името на града,в който тя живеела,един спомен изплувал пред очите му.Той станал и отишъл в нейната стая.Влизайки там,мигновенно я разпознал.Върнал се в стаята за консултации решен да направи всичко по силите си,за да и спаси живота.От този ден нататък,той обръщал специално внимание на този случай.След дълга битка,войната най-накрая била спечелена.Д-р Кели бил дал инструкции болничната сметка да му бъде изпратена за одобрение.Когато получил фактурата,той я прегледал,написал нещо в полето и я изпратил в нейната стая.Отваряйки плика,тя си мислила,че вътре ще намери фактура,коята ще изплаща до края на дните си.Когато най-накрая отворила плика,нещо привлякло вниманието и върху полето на фактурата.Тя прочела следните думи:''Платено изцяло с чаша мляко!-Д-р Хауърд Кели''.Радостни сълзи изпълнили очите и сърцето и.Тя прошепнала:''Благодаря ти Господи,че любовта ти е докоснала ръцете и сърцето на хората!''

Р.Р-Едно добро дело,което си свършил днес,може да се върне при теб или на някой,който обичаш тогава,когато най-малко очакваш!

-Казват,че хлябът,който си хвърлил във водата,се връща при теб!

-Най-трудният урок в живота е да се научим кои мостове трябва да преминем и кои трябва да изгорим...

Любов ли е?...Защо?

Защо в твоят свят се появих?

Защо ли те пуснах в моето сърце,

в сънищата си даже те приютих

и искам да усещам твоите ръце.

С целувки и ласки в мислите си се сдобихме

и плаче пак моята душа,

за тази любов ли се родихме?

Чувствам се все сама.

Защо не мога да си забраня да те искам,

но да спра-не мога.

До кога зъби да стискам?

Нашепва в мен тревога.

Защо да те обикна си позволих?

Така далече си от мен почти всеки ден

и ме преследваш,като призрак див.

Каза ми:''Бъди с(ъс) мен!''

Бял свят:)

В една голяма, голяма бяла страна, която всъщност беше една малка бяла стая пълна с бяло брашно, живееше една мъничка, мъничка бяла мишка. Тя живееше там заедно с малките си бели мишлета. Бялата мишка се казваше Бела. А имената на мишлетата не ги запомних, защото бяха толкова много. Единственото, което помня е, че всички те започваха с Б. И вярваха, че светът е бял и винаги е бил бял.

А какво беше светът? Светът това беше един голям хамбар. Хамбар, в който можеш да срещнеш или малки бели мишки, които цвъркат добродушно или котараци, с остри нокти и настръхнали опашки. Както виждате, светът, т. е. хамбарът е едно противоречиво място, донякъде приятно и уютно, донякъде изпълнено с многобройни опасности.

Всъщност белите мишки живееха много обикновено, но щастливо. Мама мишка ставаше с проблясването на първия бял слънчев лъч и започваше да разточва мека бяла баница. За баницата избираше най-хубавото бяло сирене. Обикновено вареше бяло прясно мляко, което намираше всяка сутрин в предверието на света. Тя просто отиваше до там с една малка бяла стомничка и си гребваше. Това правеше малките бели мишленца много, много щастливи. Когато беше празник, а това се случваше често, мама мишка правеше палачинки със сладко от бели череши или меки топли мекици поръсени с пудра захар. Когато мишленцата надушваха сладкото ухание на нещо топло и печено веднага отваряха очички и се втурваха към огромната бяла трапезария. Сядаха на малките бели столчета с резбовани сърчица по тях и започваха да ядат направо с лапички. Омазваха си мустаците, окапваха си пижамките и примираха от удоволствие. Мама мишка ги поглеждаше начумерено, но като виждаше щастливо вирнатите им нослета, ръцете й се снишаваха и сами посягаха да отворят още едно бурканче сладко. Тя се усмихваше и доливаше на всички мляко, с току-що избита бяла пухкава сметана. Мишлетата с вирнати нослета викваха – “Ти си най-добрата майка на света. Обичаме те, маминко!” Тя отпускаше ръце, оправяше си побелелите от брашно и грижи по мишлетата коси и ги строяваше в редичка пред вратата на банята. Там почваше едно плискане и пляскане, едно търкане и тракане, докато всички мишленца не бяха чистички и готови за нови подвизи. Те набързо нахлузваха белите панталонки и белите роклички, белите блузки и белите елеченца. Обуваха белите чорапки и поизбелелите маратонки. Нахлупваха белите шапки и се втурваха към новите си бели мишешки приключения. На следващата сутрин точно на закуска, когато мишлетата сладко-сладко си хапваха бяло черешово сладко и се замеряха с парченца масълце, чух имената на всички тях. Чух ги, защото те постоянно си подвикваха: – Бертолино, дръж. – И естествено Бертолино вече беше с голяма бучка масло на носа.

– Бетина, не ми взимай от сладкото.

– То не е само твое, мама го даде на всички.

– Да, но ти взимаш най-много от него. И то все откъм моята страна.

– Не е вярно, не е вярно.

– Мамоооо, Бибо разля млякотооо.

– Берта, не ме ритай.

– Бералдиньо, престани да ми дърпаш опашката.

– Беатрис, Беатрис, дай си ми лъжичката.

Беатрис. Бетина. Бертолино. Буболино. Бералдиньо. Б. Б. Ббббб..., съвсем се обърках. Май не можах пак да запомня имената на всичките мишлета, които викаха, скачаха, мляскаха и сумтяха на масата в трапезарията. Но сега ще разкажем за Бетина. Нали искаше да разкажем за нея? Тя беше най-любопитното мишленце.

Малката любопитка в голямото мишешко семейство. Всъщност аз не съм ви казала, че семейството бели мишки се състоеше от единадесет малки бели мишленца: пет момиченца и шест момченца и разбира се от мама Мишка. Вече разбрахте колко рано става тя и какви вкусни палачинки прави. Та за Бетина ви казвах, тя щом отвореше очи и веднага започваше да пита.

– Защо сиренето е бяло, мамо?

– Защото се прави от бяло мляко, мила. – отговаряше търпеливо майката.

– А, да, разбирам. Значи бялото мляко се прави от бели крави. – мъдро заключи Бетина.

– Да, нещо такова. Самите крави произвеждат бялото мляко. Но аз никога не съм виждала кравите, доколкото знам, те живеят доста далече от нашия свят. – сподели майката, докато разбъркваше с голяма дървена лъжица белия боб, който къкреше в гърнето.

– Аха, ясно. Значи има други светове от други цветове. Нашият свят обаче е най-красив, защото е бял, нали, мамо?

– Да, нашият свят е красив и бял. – съгласи се майката. Ще ми подадеш ли солта, моля те? – Разбира се, мамо, нали и тя е бяла? Кой прави солта, мамо?

– Не знам – чистосърдечно си призна майката. – Аз я вземам от една голяма бяла кутия и от както познавам този свят, бялата кутия винаги си е била там и винаги е била пълна със сол. Това е хубавото на нашия свят, че той е винаги един и същ.

– Захарта също е бяла. – уточни Бетина и хукна по-подробно да изследва белия свят. Светът е винаги един и същ, размишляваше мишлето. Как може нещо да е винаги същото? Всъщност това е толкова невероятно, както и нещо да се променя постоянно. Аз винаги съм била мишка, да, от съвсем, съвсем мъничка. И винаги съм била бяла. Значи не се променям. Не, като се замисля, се променям. От както започнах да ям по две бучки сиренце за закуска съм пораснала с цели два миши сантиметра. И сега дали съм се променила? Ама ако аз съм се променила значи ли, че и светът се е променил? Тя се огледа загрижено наоколо. Ох, става наистина сложно. Трябва да попитам бързо някого. А, ето кого – Белият Бухал Всичкознай.

– Чичо Всичкознай, чичо Всичкознай – светът променя ли се когато аз се променям? И когато светът се променя аз променям ли се?

– Ъ, – промърмори бухалът. – Остави ме да спя.

– Нали си Всичкознай, нали всичко знаеш.

– Мда, така е. – Самодоволно поклати глава бухалът. – Всичко знам, наистина. Няма какво ново да науча. Затова мълча.

Бетина след това изказване дълго премигва на парцали като мишка в чувал брашно. Накрая тръсна мустачки и си каза храбро.

Аз и сама ще науча всичко за света. Но затова ще трябва време. Ще трябва да ям повече сирене, за да порасна по-бързо. А когато порасна непременно ще науча отговорите на всички въпроси. И дори ще науча въпросите на всички възможни отговори. И тя с решителни стъпки се запъти към килера. Отвори с мъка голямата му бяла врата. Настани се като на голям бял фотьойл върху бялата бучка сирене. Отчупи си едно прилично голямо бяло парче и замислено го загриза.

Не мога да издържа нощта-Cant Stand The Night

Маски,маски,маски

Пред огледалото смехът ми див
ехти, накриво то ме отразява:
със кука нос, ухилен до уши,
във венециански карнавал играя!

Но свива се кръгът около мен
и хващат ме, увличат ме в играта.
Така, така... Едва усещам, че
лицето ми за тях е вече маска.

Фишеци и конфети... Ето, пак
мен с укор гледат ме от всяка маска.
Подвикват ми, че пак не съм във такт,
настъпвам си партньора по краката.

Какво да сторя – бягство презглава?
Да влязя ли със тях във веселбата?...
Дано под маските на зверове
все пак с черти човешки са лицата.

С перуки, с маски – всички до един,
кой приказен, а кой – литературен...
Съседът ми отляво – Арлекин,
друг е палач, а трети – просто глупав.

Един се постарал да стане бял,
друг скрива си лицето от известност,
а някой е безсилен, цял скован,
от маска да си различи лицето.

Аз с кикот встъпвам в този хоровод,
но пак със тях се чувствам неспокоен:
ако на някой на палач глава
му се хареса и забрави кой е?

Завинаги печален Арлекин,
ако остане, влюбен в своя образ?
Глупакът пък, глупашкия си вид
на своето лице, ако забрави?

Вървя след маските, но вече знам,
че не желая те да се разкриват:
какво, ако паднат маските, а там –
полулицата или те самите?...

Кое добро е как да разбера,
лицата честни как ли да открия?
...Като научихме с маски игра,
в камък лицето си да не разбием...

Но тайната на маските разбрах.
Уверен съм в анализа си точен:
на равнодушието маската при тях
защита е от плюнки и шамари.

Смеюсь навзрыд - как у кривых зеркал,-

Меня, должно быть, ловко разыграли:

Крючки носов и до ушей оскал -

Как на венецианском карнавале!

Вокруг меня смыкается кольцо -

Меня хватают, вовлекают в пляску,-

Так-так, мое нормальное лицо

Все, вероятно, приняли за маску.

Петарды, конфетти... Но все не так,-

И маски на меня глядят с укором,-

Они кричат, что я опять - не в такт,

Что наступаю на ногу партнерам.

Что делать мне - бежать, да поскорей?

А может, вместе с ними веселиться?..

Надеюсь я - под масками зверей

У многих человеческие лица.

Все в масках, в париках - все как один,-

Кто - сказочен, а кто - литературен...

Сосед мой слева - грустный арлекин,

Другой - палач, а каждый третий - дурень.

Один - себя старался обелить,

Другой - лицо скрывает от огласки,

А кто - уже не в силах отличить

Свое лицо от непременной маски.

Я в хоровод вступаю, хохоча,-

Но все-таки мне неспокойно с ними:

А вдруг кому-то маска палача

Понравится - и он ее не снимет?

Вдруг арлекин навеки загрустит,

Любуясь сам своим лицом печальным;

Что, если дурень свой дурацкий вид

Так и забудет на лице нормальном?

За масками гоняюсь по пятам,

Но ни одну не попрошу открыться,-

Что, если маски сброшены, а там -

Все те же полумаски-полулица?

Как доброго лица не прозевать,

Как честных угадать наверняка мне? -

Все научились маски надевать,

Чтоб не разбить свое лицо о камни.

Я в тайну масок все-таки проник,-

Уверен я, что мой анализ точен:

Что маски равнодушия у иных -

Защита от плевков и от пощечин.

1971

А дали хиените могат да броят?:)

Веднъж хиената срещнала едни хора,които тъкмо били заклали кравата си.

-Дайте ми малко месце-примолила им се тя.

-Ако успееш да преброиш до десет,без да кажеш''едно'',ще ти дадем-отвърнали хората.

Хиената помислила,помислила и рекла:

-Значи,ако преброя до десет,без да кажа''едно'',ще ми дадете месо,така ли?

-Ще ти дадем.

-Виждате ли онези две кози и кокошката-казала хиената.-Погледнете дали всички те,взети заедно,нямат десет крака.

-Да,десет са-съгласили се хората и щат не щат я гостили с месо!:)))