A виждал ли си как умира роза?

Когато зората отново пристига
и ражда се с присмех новият ден,
отнейде се чува гласът на петлите
как тихо пригласят във хор уморен.
.......................

... а нощем бе тихо. И чуват се стъпките,
сърдито стоящи пред мойта врата.
Не светеха вече на селото къщите,
кучето даже на входа заспа.

Кръшно се виеха две свещи във мрака,
иконата тъжно бе свела глава.
Говореше само Бог в небесата
и сякаш ми шепнеше ,,ела ми, ела''

На синор оставила грешките дребни,
поела през рамо трупа на греха,
разравяйки с пръсти белези смешни...
пред мен си отиваше бавно светът.

Прозорците плачеха с глас на палячо,
а месецът слисан безумно мълча
и всичко бе само кошмарен спектакъл,
и всичко бе като живот от преди...

(А... виждал ли си как умира роза
в агония от идващия ден?)
От тръните сплела венец за подноса
окапваха листи от клона зелен.
Поръчала черно кафе за зората...
(От цветето даже не остана следа)
с нощта раздели ни на деня красотата,
но... наистина ли розата умря?